Българското стъкло – Традиции и Съвременност

Уважаеми Дами и Господа, скъпи Колеги,

Ние българските художници на стъкло, за първи път участваме така представително на подобен форум, където можем да покажем не само своето изкуство, а да споделим търсенията и проблемите си, до голяма степен идентични с общите проблеми на стъклото в Европа.
В търсене на своите пътища за развитие, на европейското движение в стъкло, ще му бъде по-лесно да се ориентира, ако има своето добре развито периферно зрение. В този смисъл приемете моята гледна точка, като част от по-цялостния поглед за създаване на по-широката и пълна картина на развитието и състоянието на европейското стъкло в момента.

През 2002г. в словото си, получавайки титлата доктор хонорис кауза на Софийския Университет, големият писател, журналист и познавач на процесите на глобализма, Ришард Капушчински, заяви че в центъра на София е видял следите на няколко цивилизации и култури, че в Софийския археологически музей се намират образци от тези културни следи напълно равностойни с тези, които могат да бъдат проследени в музеите на Атина и Рим. Че това е критерий за синхрон на развитие от центъра към периферията – пример за позитивна глобализация.

В България имаме традиции в керамиката още от Древността, изключителни образци на пластичната култура от злато и сребро от епохата на траките – форми, които изкушават и развиват и съвременното ни пластично изкуство.

Стъкларското ни производство няма традициите на керамиката, създава се в края на 19 в., като получава силно развитие през 30те год. на XX в.

“Всяко време цъфти със своите хора” – така се подписва Георги Бакърджиев завръщайки се след 20 годишен престой във Франция в края на 30те год. Той се превръща в основоположник на съвременната бълг. керамика и стъкло. До неговата първа изложба в България керамиката ни е била по-скоро грънчарство Творчеството му е наслагване на европейски опит и родни традиции.
С творбите си в техниката на pate de verre, участва през 1928г. в Есенния салон на художниците- новатори в Париж, на Международното изложение за приложни изкуства в Лиеж през 1930г. получава “Гран –При”. През същата година получава и първа награда от изложбата на френска керамика и стъкло в Кайро, член e на Salon de Tuilleres прави самостоятелни изложби в Америка и Испания. Близък приятел на Жан Крос , работи в Севърската манифактура.

След освобождението на България от турско робство през 1878г. движението към Европейските ценности е и движение на засилен интерес и от страна на европейски инвестиции в България.

Открива се първата фабрика за стъкло у нас през 1891г. недалече от Варна. Стъкларския завод БЕЛФА /белгийска фабрика/ в Сливен е белгийска инвестиция от началото на 30те г. и през годините се превърна в най-мощния комплекс от стъкларски заводи в България през 70те и 80те год./подобен на Crystalex/ в Нови бор, Чехия.
С ликвидирането на имотната съсловност след 1944 се загубват естествените потребители и ценители – частните купувачи. Това оттласва приложното изкуство към друг вид потребление – общественото. В синхрон с вълната на интерес към традиционното народно изкуство се интерпретира не само формата, отдава се голямо значение на традициионата у нас керамика. Финеса на стъклените фигурки и форми както и витража се третират като западно и католическо – влияние чуждо на националната традиция.

В самия край на 50-те год. в художествените среди започва да се усеща обратно движение – от своеобразието на българското и националното към общозначимото и европейското.

Началото на 60-те год. бележат и възстановяване на интереса към пластичните обеми, жанрово разнообразие на съдовете и многообразие на материалите и техниките. В този момент за разлика от процесите които текат в Европа, в България, стъклото като материал за творчество вече е забравен.

За съжаление моментното състояние ни връща отново към началото.

Големите стъкларски заводи се приватизираха или закриха в бавна агония през годините на процесите на раздържавяване след 1989г.. Закри се почти напълно ръчно издуханата домакинска стъклария, а с това и ръчното производство. Автоматизираха се старите фабрики, сега те произвеждат опаковачна стъклария, разкриха се нови заводи за плоско стъкло. Останаха да съществуват малки цехове и единични производства, работещи без собствен облик и дизайн.

Всъщност, в годините след промените, в желанието си да се подмени и подобри системата на управление на производството, започвайки с промяната на собствеността, стъкларското производство загуби предпоставеното като организация и човешки опит от предходните години. Сега се отчита като грешна приватизацията на всяка цена и унищожаването изцяло на ръчното производство.
Високомерието и недалновидността на плановото стопанство преди 1989г. нарушиха създадената с години добра практика да се въвеждат дизайнерските решения в производството през малки ателиета към заводите и още преди 1989, те бяха закрити като ненужни и нерентабилни. Тези експериментални бази, макар и държавни, създаваха предпоставката да се случва “различния” дизайн, уникатната форма, късите серии преди основното производство, те бяха зародиша на движението от ателието, но естествено бяха силно централизирани в избора по нататък при въвеждане на прототипа в производството. Така всичко носеше ограниченията на своето време, но най-вече дизайна.

Проблемите на българското стъкло са част от проблемите на българския дизайн.

По инициатива на Съюза на художниците през октомври 2008г., се открива първото биенале на българския дизайн, на което ще бъдат представени всички професионални учебни заведения, подготвящи в различни сфери на дизайна, художници със своите постижения с проекти от последните две години, както и български производители със собствени разработки. Целта на биеналето е да срещне всички заинтересовани страни в процеса от проектирането до въвеждането в производството.

Но основната тема на това първо биенале е най-вече да дискутира незавидното положение на българския дизайн, да се опита да алармира държавните институции и обществеността, затова, че без български дизайн няма пълноценно развитие на българската икономика.

За съжаление нашият пазар изобилства от изделия, които са произведени без дизайнерски проект, чрез който да бъдат респектирани потребителските изисквания. А именно те са основни към дизайна. Има множество нелегитимни продукти на пазара, които са пиратирани или преиначени – модифицирани от такива с правно уредена интелектуална и индустриална собственост, което в същността си е кражба на авторски права! До голяма степен проблемите са породени от малкия и относително бързо задоволяем пазар.От друга страна е нежеланието да се вложат средства в качествени дизайнерски разработки, в риска да се създава собствена продукция.

Ситуацията в малкото останали стъкларски предприятия е сходна. До голяма степен те подсигуряват стабилността си, работейки на ишлеме и са притиснати от масовия внос на турска и китайска стъклария.

Недоумение сред колегите ми професионалисти – дизайнери в България, предизвиква фактът, че в програмите на Европейския съюз насочени към иновациите, дизайнът е изключен като иновационна практика!?

Въпреки незавидната ситуация на стъкларското производство и липсата на реализация в производството, не се намали ентусиазма на неголяма група български художници, които въпреки трудностите работят и търсят своите творчески предизвикателства в стъклото. Доголяма степен нашия възглед в стъклото е с чешки корени и е повлиян, дължи и се разви благодарение на проф. Либенски. За 25г. в Чешката Приложна Академия той обучи и възпита 11бълг. художници. Ние сме му дълбоко признателни за това дело!
Но не бяха само ателиетата на UMPRUM.
През 70те год. нарастналата нужда от специалисти, технолози и художници, предпостави български студенти да бъдат изпращани на обучение и в ателиетата на, Приложната Академия в Хале, Художествената Академия – Вроцлав, Художествената Академия в Будапеща.
Създаде се специалност “Стъкло” в Худ.Академия в София. Получи се парадокса да се създават кадри и да се “поощтряват” в стъклото, а в същото време да нямат реализация и производство, което да има нуждата от този потенциал. След 1989г. се скъса и връзката със средното образование. Техникумът по керамика и стъкло в София – едно от най-старите професионални училища в България от 1881г. беше закрито, както и други подобни в страната.
Мнозина от завършилите се завърнаха обратно, някои направиха компромис и поеха в други сфери на живота, единици от тези, които емигрираха успяха да се докажат, като Latchezar Boyadjiev.

У нас почти всичко свързано със стъкларската индустрия се внася и само изходните суровини са български.

“Я виж ! Колко много пясък!”- Възкликва Заекът от Алиса в страната на чудесата. Сигурно е имал предвид България, която е изключително богата на кварцови пясъци. Колко много материал за творчество в стъкло!

Ние имаме своите ограничения не само по отношение на материалната база. Може би това е една от причините да не доразвием своя естетически
възглед за стъклото като неограничен за творчество материал и се налага да го преутвърждаваме не само пред публиката, но и в колегията, доказвайки че стъклото не е затворено само в утилитарна или декоративна рамка.
Затова за нас, чешкото стъкло е пример, който доказва силата на художественото откритие, не само откъм страната на материала, а и по посока на артистичната стойност.
Друга посока се наблюдава в Скандинавия, където една от силните отличителни черти на изкуството на скандинавското стъкло е, че то е продиктувано от нуждите на индустриалния дизайн.
Тези посоки предпоставят някои от най-важните насоки, в които стъклото като изкуство придобива форма – то се превръща в знаков за разпознаването на национална култура и отношение към живота. Затова тези произведенията носят не само естетическото, но и нравственото послание, че името на новия живот е КАЧЕСТВО.
Ars Vivendi –Modus Essendi!
Когато знаеш начина – вече е изкуство!

Развитието на българското стъкло се дължи до голяма степен на желанието за творчество в един материал, който със своята чиста естетика създава усещане за елитарност и шарм – трудно достъпни допреди промените, създава отлика от предходното и разграничава времето.

Стъклото като изкуство в България е предпоставено да се развива в българския естетически възглед, който отглежда своя модернизъм и всички отхвърлени в годините на социализма “изми” сравнително отскоро и все още е възпитаван и повлиян от академичния дух. Затова пък се развива относително бързо, има свой облик и не може да бъде назовано като вторично изкуство.Това се дължи до голяма степен на общата висока пластична култура, на художествения ни темперамент, продиктуван както от историческото ни развитие, така и от слънчевия ни климат. Донякъде ни допада декоративността и известен хедонизъм. Българинът обича да му е приятно, когато гледа, вълнува се от високата естетичност.
Съществува идеалистичната представа за изкуството, като нравствен и естетически коректив: че човекът на изкуството със своята морал и вкус се противопоставя на средата и така се опитва да я преподреди, за да не стане част от нея.

Приятното за окото – за сметка на проблемното.

Любопитен парадокс е, но сякаш именно свободата и демокрацията подтиснаха този порив да излезеш и да кажеш своята истина – желание за скриване от очевидната, напрегната и нелицеприятна реалност.
За жалост е ясно, че човекът на изкуството, притиснат от битието става част от масовата култура. На мястото на политическата се появи икономическа цензура. Икономическата цензура се оказа по-жестока и по-смазваща за хората на изкуството. Това доведе до стагнация на традиционните форми, затова експериментаторите, алтернативните фигури, които роптаеха срещу установените структури, срещу начина на работа, срещу еднотипните неща, и срещу един определен начин на мислене, заеха конвенционална позиция. При нас алтернативното изкуство бе свързано и с бунта, с промяната, с новия вид поведение… С разбирането за мястото на твоята мисия – да преоткриваш и пресътворяваш, да създаваш собствено пространство.

В този смисъл стъклото като средство за творчество се превръща в идеалната медия, чрез която можеш да се разграничиш, твориш и да си едновременно уникален, но и разпознаваем.

Както диаманта се шлифова от собствената си прах, така и мъката и усилията на твореца му дават право на собствена себеоценка.

Така от оскъдицата на производството и в търсене на собствени решения се заражда българското Studio Glass Movement. То е още крехко и няма своите общи прояви. Но затова – всяка индивидуална изява е силна и запомняща се.

Ние работим и утвърждаваме изкуство на стъклото в невъзможните условия и преди и след прехода в България. Разбира се, само усилието, упорития труд и устояването пред трудностите, въпреки всичко, както и силната воля за работа, могат да са съзидателни.
Само опънатия нерв на художника може да породи изкуство.

Така и бурена сред полето може да се окаже лековита билка.

Ние работим в пълна творческа свобода, зависими единствено от своите индивидуални техн. възможности и затова че, всеки един от нас търси свой собствен подход за творчество в стъклото, се пораждат нови решения и практики. Те може да не са признати за принос в развитието на изкуството на стъклото, но при всички случаи са оригинални и носят в основата си добър естетически вкус. Може би и защото богатството на изразните средства в стъклото е неограничен и само чрез висока пластическата култура бихме могли да търсим и изразим себе си.
В две поредни години през 1971 и 1972г. Екатерина Гецова и Стоян Гайдов печелят първи награди за дизайн във Валенсия
През 1987г. Екатерина Гецова създаде своите витражни мозайки за метрото в Нагоя.
През 2002 се създаде и първата галерия за стъкло в България “Аросита”.

Нашето изкуство се прочита в контекста на общите търсения на изкуството в България. Затова и нашите художествени прояви намират подкрепа в съвместни изяви с други изобразителни практики.

Струва ми се, че този подход в търсенето на стъклото като самостойностно изкуство, но и като част от цялосния процес на изобразителното изкуство създаде предпоставка за развитие на изкуството на стъклото в България.

Липсата на технологична дисциплина престана да бъде ограничение, превръщайки се в “полза” за развитие, защото изкуството е пожелало материала.

Струва ми се, че в непрекъснатото преливане на изкуствата е формата, в която би имало развитие съвременото изкуство на стъклото. Не само по отношение на технологичното му развитие /разбирай формата/. В търсенето и намирането на подходящи общи изяви, на които изкуството в стъкло да бъде равнопоставяно, а не ограничавано в прояви, рамкиращи неговата материалност. Повече да се изобразява в търсене на посланието, стъклото да се превръща в средство, а не в технологично детерминиран материал.

Всъщност в тази посока говори Маестро Фин Лингард на откриването на симпозиума във Фрауенау през 2006г. – за повече душа в стъклото, за повече изкуство.

Може би в това се крие духа на бъдещето на стъклото. След осъществените мечти на Корбюазие за стъклените къщи през импозантните, стъклени-човешки фонтани на Jaume Plensa в Millenium Centrum в Чикаго до отраженията във фантазиите на Олафур Елиасон. Никакво ограничение в мащаба от посланието до крайната цел. Това са постижения в изкуството, но надали някой от тях е минал специализиран курс по фюзинг?

В ателието на Проф. Либенски рисувахме човешки фигури и се стремяхме да постигнем чистота на рисунъка, възпитаваха ни в търсенето на обема отвъд видимата форма. Третирахме човешката фигура като катедрала, съвършена по форма и пропорции. Това формира възгледа ми, как едно произведение на изкуството се превърща в дизайн – в създаването на “неотменимата” форма – една стъклена Галатея. Така постигнато, това произведение, по скоро се превъръща в знак в пространството и само тогава, то би могло да поражда креативна посока за пресъздаване.
Моите източници на вдъхновение не произтичат от стъклото. Стъкленият материал е само средство за възпроизводство на идеите ми, защото го познавам добре и съм възпитана да мисля в стъкло. Все повече ме вълнува не постижението над материала, колкото възможността през прозрачности и отражения да изобразявам в търсене на директното послание. Тогава няма значение какъв е материала и колко процента е стъклото в произведението.

За изкуството на XX век именно във формата бе ключът към изкуството.

Сега все повече мигът е важен, формата е движение и движението е във формата. Превръщенията, метафорите са само едната страна, медията е от другата.
Искам своето място – имам своето място – това е мотото на стъклото в съвременното изкуство. Дали ще отразява или пречупва, дали ще пресъздава или отразява стъкленият материал е жив, ще се намира и превръща.

Ние в България имаме голямото желание да се опитаме да развием изкуството на стъклото без предубеденост и с въображение – стъклото да се превърне в извор на нови усещания за фикции и алюзии.

Проявяваме интерес към процесите, пробемите, изявите и развитието на стъклото в Европа. Бихме желали да участваме по-активно в тези процеси и ако е възможно да намерим своето място и да създадем предпоставка чрез тази среща на гостоприемния остров Борнхолм да откриете българския glass art, да се запознаете с някои от нас, а така и с нашата страна.
Търсим подкрепа и сътрудничество в съвместни проекти и изложби, както
бихме подпомогнали и всяка инвестиция, която би развила топлия роден от дъха и духа материал.
Жестовете, пластическите знаци, са стимулирали развитие и са сплотявали хората.

Защото, нали всички ние изразяваме любовта си в Стъкло?!

Ангелина Павлова

София
19.08.2008